ПУСТОТАТА НА СЪЩЕСТВУВАНЕТО

из “ПУСТОТАТА НА СЪЩЕСТВУВАНЕТО”
Артур Шопенхауер

Пустотата се изразява във всички форми на съществуването, в безкрайността на времето и пространството, в противоположната крайност на индивида, в лишеното от продължителност настояще като повсеместна форма на съществуване на действителността; във зависимостта и относителността на всички неща; в непрестанното формиране без битие; в непрестанните желания без удовлетворение; в непрестанното задържане на стремленията, към които се свежда и живота, докато, накрая, пречката не бъде отстранена. Времето и унищожимостта на всички неща в него и чрез него – това е само форма, посредством която волята за живот, не-приходяща като нещо в себе си, открива пустотата на своите стремления. Времето – е това, посредством което всички неща в нашите ръце се превръщат всяко мигновение в нищо, вследствие на което изгубват всяка истинна ценност. Което е било, то вече не съществува, така не съществува и това, което никога не е било. Но и всичко съществуващо в следващото мигновение вече отминава. Затова и най-незначителното настояще има пред най-значителното минало преимущество на действителността. Вследствие на което настоящето се отнася към миналото, като нещо към нищо.

Човекът е само явление, а не нещо в себе си, следователно, няма собствена същност. Ако имаше собствена същност, той нямаше да е приходящ.

Съществуването, нашето и на всички животни, не представлява нещо трайно и устойчиво, или временно неизменно; то е само текущо съществуване, съществуване образувано само от постоянна смяна, и може да бъде уподобено на водовъртеж. Въпреки че формата на тялото съхранява до известна степен в течение на някое време неизменност, но само при условие на непрестанна смяна на материята, при което предишната материя си отива, а новата се приема. В съответствие с това главното занятие на всички същества се явява добиването на материя, приспособявайки я за този приток. Заедно с това те съзнават, че подобно съществуване е възможно да поддържат по този начин в течение само на известно време; затова те се стараят преди своята кончина да го пренесат на друго същество, което да заеме тяхното място. Това стремление се проявява в тяхното съзнание във вид на полов инстинкт, а в съзнанието на другите неща, т.е. в обективното съзерцание, се проявява във вид на полови органи. Този инстинкт може да се сравни с наниз на перлена огърлица, а бързо редуващите се индивиди на перли. Ако ускорим във въображението това редуване и видим в целия ред, както и в отделните перли, съхраняващи само формата, че материята непрестанно се сменява, то може да се убедим в това, че ни е дадено като участ само някакво квазисъществуване*.

*квази – мним, лъжлив, неистински

превод dhammapk