Когато Буддадаса бил млад монах (30-те години на миналато столетие), старшите наставници не одобрявали лекции на теми, като безличност, зависимо възникване, таковост и пустота (anatta, paticca-samuppada, tathata, sunnata). Считало се, че за простите хора това е недостъпно. Подходящи и достатъчни за широките маси се признавали древните и не винаги принадлежащи на будизма идеи за кармата, прераждането, натрупването на заслуги, небеса, адове. По тази причина най-дълбоките учения на Буда оставали извън публичните обсъждания, и малко монаси им отделяли внимание, въпреки че тези думи редовно се включвали и декламирали по време на груповото четене на текстове. Само някои сериозни мислители и любознателни млади монаси се интересували от тях.
Буда отказвал да се занимава с неща, които не водят до прекратяване на дукха. Той не се въвличал в тяхното обсъждане. Да вземем, например, въпроса за възраждането след смъртта. Кой се възражда? По какъв начин се възражда? Какво е това “кармично наследство”? Всичките тези въпроси не се отнасят към прекратяването на дукха. По този начин те не принадлежат към учението на Буда и не са свързани с него. Те се намират извън неговите предели. Този, който задава подобни въпроси, няма друг избор, освен сляпо да вярва на всякакви отговори, които ще бъдат дадени, защото отговарящите не могат да предоставят никакви доказателства — те просто разчитат на паметта и чувствата си. Слушащият трябва безразсъдно да повярва на чуждите думи, тъй като не може да види истината самостоятелно. Постепенно предмета на обсъждане отива все по-далеч от Дхамма, докато не стане нещо съвършено различно, несвързано с погасяването на дукха.
За да не се повдигат подобни теми, вместо това трябва да се задават въпросите: “Съществува ли страдание?” и “По какъв начин то изчезва?”. На тези въпроси Буда се съгласявал да дава отговори. Слушащият можел да разпознае истината във всяка дума на отговора, без да се доверява сляпо на Учителя, виждайки истината все по-отчетливо, докато не я постигне сам. Ако я постигне до ниво, на което напълно преодолява дукха — това ще бъде висше постижение. Той ще разбере, че в този момент няма никакво същество, и ще види без каквито и да е колебания, че не съществува никакво “аз”, нито каквото и да било, принадлежащо на “аза”. Това, което съществува – чувставата “аз” и “мое”, е родено от омрачения и измамчив чувствен опит. Който има висше постижение, може да разбере, че тук никой не се ражда, и следователно, никой не умира и не се възражда отново. По този начин, всички въпроси за възраждането стават неуместни и нямащи нищо общо с будизма.
Целта на будисткото учение се заключва в това, да обяви на всички нас, че няма никаква личност, която да притежава “аз” или каквото и да било, принадлежащо на “аза”. Усещането за същност е мнима представа на заблуждаващия се ум. Всичко, което съществува е само природен процес на ума и материята, който работи като механизъм за обработка, тълкуване и преобразуване на чувствени данни. Ако този природен процес работи неправилно, той предизвиква появата на заблуда, която ни кара да считаме дадения процес за себе си и принадлежащ на себе си. Ако работи правилно — тази заблуда не може да възникне. Вместо това присъстват бдителност и мъдрост (sati-panna), които служат за основа на ясно постигане и истинско прозрение в отсъствието на “аз” и “мое”.
По този начин, ние достигаме до това, че в сферата на учението на Буда няма място за въпроси касаещи възраждането и реинкарнацията. Вместо това трябва да се пита: “Съществува ли страдание?” и “По какъв начин то изчезва?”. Знаейки кой е коренът на дукха, можем да сложим край на всички бедствия. И коренът, и причината — това е лъжливата представа, че съществуват “аз” и “мое”. Въпросът за “аз” и “мое”, за самомнението и себелюбието — това е единственото, което има значение в будизма. Именно това самоусещане, това чувство за същност, трябва да бъде изгорено до основи, да бъде превърнато в пепел. От това произтича, че в този принцип се съдържат знанието, постижението и практиката на всички елементи на будисткото учение, без каквито и да било изключения.
Искам да предложа за сърцевина на будизма едно кратко изказване: “Не бива да се вкопчваме в което и да е явление”. В “Маджима-никая” има откъс, в който един скитник моли Буда да обобщи своето учение в една фраза, ако това е възможно, и ако да, то как би звучала тя. Буда отговорил, че това е възможно, и фразата звучи така: Sabbe dhamma nalam abhinivesaya. Sabbe dhamma означава “всички неща (явления)”, nalam “не бива”, abhinivesaya — “привързваме, вкопчваме”. Не бива да се вкопчваме в което и да е явление.
Буда подчертал, че този, който е чул тази фраза, е чул целия будизъм въобще; този, който е започнал да практикува, опирайки се на нея, е започнал да практикува, опирайки се на цялото учение, и този, който ще пожъне полодовете на своята практика, изхождайки от тази фраза, ще пожъне плодовете на практиката на целия будизъм.
Ако някой постигне, че не съществува каквото и да е явление, което да е достойно за това, че да се привържем към него, той ще се справи с вируса, който поражда болестите на жаждата, ненавистта и неведението, и няма да извършва повече никакви злодеяния с тяло, реч или ум. Затова всеки път, когато възникнат форми, звуци, миризми, вкусове и докосвания, антителата под название “не бива да се вкопчваме в което и да е явление” ще се съпротивляват на възникването на недъга. Вирусът няма да проникне навътре, но дори да проникне, веднага ще бъде унищожен. Той няма да може да се размножава и да предизвика болестта, защото непрестанно ще му противодействат антитела. Това ще бъде непобедим имунитет. Това е сърцевината на целия будизъм, на цялата Дхамма. Не бива да се вкопчваме в което и да е явление, Sabbe dhamma nalam abhinivesaya. Да направим тази строфа своя практика, означава да направим всичко своя практика.
Няма да бъдем толкова глупави. Ще се придържаме към наставленията на Буда: “Не бъдете безразсъдни. Култивирайте бдителност”. Бидейки бдителни, ние получаваме шанс да погледнем на страданията, предизвикани от духовното заболяване, и да подложим на изследване породилия ги вирус. Ако правим това правилно и усърдно, то непременно ще бъдем възнаградени с най-добрия дар, който може да получи човек.
Трябва да разпознаваме, че вкопчването е подобно на вирус, и да изследваме, как той се разпространява и се превръща в болест. Даже повърхностно изучаване на този проблем ще ни помогне да видим, че вкопчването за “аз” и “мое” е владиката на всички омрачения. Не бива да се вкопчваме в което и да е явление като за “аз” и “мое”, Sabbe dhamma nalam abhinivesaya.
В действителност Буда е учил: „Ти трябва да практикуваш така: Когато виждаш форма, има само виждане, когато чуваш звук, има само чуване, когато помирисваш аромат, има само мирисане, когато вкусваш вкус, има само вкусване, когато осезаваш, има само осезаване, когато възниква мисъл, има само мислене*. Тогава ‘ти’ няма да съществуваш; когато ‘ти’ не съществуваш, не може да се ‘намираш’ в този свят, не може да се ‘намираш’ в никой друг свят, нито между двата. Това е краят на страданието“. Това е непрекъсната пустота. Нирвана.
Пробвайте да наблюдавате своите реакции, когато известно време гледате някаква неутрална форма. Отправете поглед към прозорец или врата и ще видите, че това е само контакт, в него отсъстват влечение или отхвърляне. Когато формите, звуците, миризмите, вкусовете и докосванията влизат в контакт с вас, позволете им да престоят и да не пораждат чувства на привличане или отвращение. Когато слушате звука на жена, мъж или някой любим човек, можете ли да спрете чувствата по този начин? Ако да — вие сте истински практик.
*Няма такъв, който да вижда, чува, мирише, вкусва, осезава и мисли. Има само процеси виждане, чуване, мирисане, вкусване, осезаване и мислене.
Нека обсъдим думата “амброзия”, елексирът на безсмъртието. На езика на обикновените хора “амброзия” означава напитка, която пият небесните същества за да станат неуязвими преди сражение. Амброзия на езика на Дхамма оначава висшата истина за безсъщността (аната) или пустотата (шунята). Това е най-висшата Дхамма, истината за безсъщността, която прави съществото безсмъртно, защото то е свободно от идеята за “аз”. Когато няма “аз”, как може да настъпи смърт? На езика на Дхамма елексирът на живота — това е истината за не-аз или пустотата. Що се касае до напитката, която традиционно се счита за продължаваща живота на когото и да било, то това е понятие от всекидневния език, езикът на глупавите хора, които не разбират истината.
Ако повече ви харесва, това е амата (безсмъртие), не умиране, състояние отвъд пределите на смъртта, което е едно и също. Когато шамата-випасана е развита до съвършено ниво, не остава такъв, който да умира. Когато няма такъв, който да умира — няма и смърт. Ние наричаме това амата, безсмъртие, защото няма умиращ. Но сега все още има привързаност и индивидуалност, към това което наричаме “аз”. Затова го има този, който умира: този, който се ражда, старее, боледува и умира. Когато постигнем най-висша осъзнатост и мъдрост до предела, когато не остава себе си или душа, принадлежащи на някого, тогава няма повече раждане, стареене, болести и смърт.
превод dhammapk
dhammapk 